Асансьорът

Навън е кишаво и снежно.

Болницата – най-оживеното място през ноември.

Пред двата сиви асансьора чакат много хора,

Всеки тихо сврян във грижа,

Копчетата са отдавна натиснати,

те отдавана повикани.

Времето минава,

Асансьорите не идват,

А хората стават все повече.

Има от всякакви видове.

Малки, баби на колички, баби на легла,

хора на краката си, болни здрави…и доктори.

Всички ние сме равни пред асансьрите в болница.

Тези титани.

Когато дойде асансьорът не бърза.

Бавно разтваря вратата си – роботската завеса.

 Енергично се тъпчем и наместваме вътре,

Като разноцветни гумени мечета,

Като пъзели ефективно уплътняваме празнините.

Камъка е паднал от шията, вътре сме вече и денят може да започне.

Вече не се се чувстваме отблъснаи от асансьорското братство.

Някои се усмихваме,

след втория етаж става морно и мирише на кафе.

Пожелаваме си приятен ден и се разпръскваме из етажите.