Обратно броене

Раждаме се и един часовник започва да тиктака наобратно. Всеки миг е смърт и с всеки изживян ден се приближаваме към необратимото и вечното.  Най-големия човешки страх и ужас, но и най-естествения процес.

Като автор в Parentland, по покана на Forum Film Bulgaria, имах възможност да гледам филма  „Обратно броене“  на режисьора Джъстин Дек.

Има приложение и за смъртта. Стиска ли ти да разбереш колко време ти остава? Още по-ужасно е да узнаеш, че сетния ти час е съвсем близо, а дните и часовете до тогава са изпълнени с мъчение, страдание, болка, кошмари наяве и насън, причинени от сили обитаващи недрата на злото.  Причината е,  че си нарушил споразумението, което всъщност  не знаеш какво е. Наказанието за това е неотменимо. Все пак ако  ужасът е споделен може да е малко по-леко.

Филмът „Обратно броене“ е трилър/ужаси. Текстът ми описва лично и субективно преживяване без претенции да бъде ревю на филм.

Още преди да го гледам, трейлъра и и цялостното представянето ме привлече  с темата за пристрастеността ни към телефоните с все по – маниакалното използване на приложения, с които да следим всевъзножни аспекти от битието си – калории, крачки, пулс, графици, бюджети и какво ли не още. В най-общи линии сюжетът е свързан с приложение, което герои във филма качват на телефоните си, показващо колко точно време живот им остава. Не може да се изтрие и отмени. Едни ще доживеят до дълбока старост, други разполагат само с няколко  дни или часове. В началото изглежда като на игра, но после…

Гледайки филма постепенно  се отвориха и други теми за размисъл. Като лековерното и безотговорно приемане на условия и споразумения в интернет, а и не само,  които изобщо  четем, а приемаме с размах.  А точно тук прозира и често неспособността ни  да поемаме отговорност за изборите си и липсата на размисъл върху цената която трябва да плащаме  за всевъзможните си  желания. Нужно ли е да знаем и мерим всичко? Вечното човешко любопитство понякога струва скъпо.  Откъде избуява злото?  Как го храхим? Дали не  е заради натрупването на критична маса  глобални гришки. Има го вече и в дигитален вариант. Злото с рогата си ни  гледа от екрана.   Сякаш  не можем  да излезем от кръговрата и повторението на ситуации в човешката история, митология или религия. Архетипите се повтарят.

Илюзиятата на младостта, че си безсмъртен, а ако не си, то смъртта е много, много далеч. В днешно време тази илюзия се подхранва отвсякъде – модерни технологии, изобилие от всякакви глезотии, улеснения, комфорт и какво ли не. Розови облаци, пух и еднорози.  С един клик менажираме ежедневието си, поръчваме продукти, комуникираме, учим и  обичаме. Гледаме клипчета на страдащи хора, слагаме съответния емотикон и продължаваме.  Всичко е безумно лесно. Като деца с джойстик. Всичко е като на игра.

Филмът открехва и темата за приемането на съдбата такава каквато е и опита да се изплъзнеш, да измамиш и излъжеш нещо, което не може да бъде победено… За вините, които трупаме още от детството си и носим като товар през целия си живот и прошката, която си даваме точно в моментите, когато всичко предстои да бъде изгубено.  За безнадеждността и вярата в Бог, към която се обръщаме само когато стане много напечено.  За любовта, саможертвата, желанието  за спасението и мобилизирането на силите, когато всичко е заложено на карта. В сюжета се засяга и актуалната в момента  тема  за сексуалния  тормоз  на работното място. Образът на главната героиня красивата медицинска сестра Куин обаче не е на  тотално беззащитна жертва, а  на жена, която има  страхове, но пази границите си. Тя е загрижена и човечна, но може да се превърне и в убиец за да победи злото. Само любовта и саможертвата  обаче са тази които могат да бъдат противоотрова и  почти побеждават злото.

Образите са по-скоро повърхности, но часовниците тиктакат и сякаш няма време да задълбаваме много в душите им.  Действията говорят повече. Достатъчно добре са очертани за да си ги представяме и доизграждаме. Ужасите в сцените предизвикват реакции, които сякаш премахват защитните   пластове върху  чувствителността и преживявайки ги  можем по-лесно да възприемаме смислените  послания.  Има смисъл да се гледат понякога и такива филми и от хора като мен, на които това не им е любимия жанр или поне до момента не беше. Честно казано имаше сцени, които не можех да гледам и затварях очи,  в един момент пък  имаше плач, които сякаш чувах от редовете зад мен и няколко  секунди се опитвах да разбера така ли е наистина, беше смразяващо.  Отвреме-навреме се появяваше някоя шега, за разреждане на тягосната атмосфера. Образите на хакера и свещенника фен на демони бяха тези с чувството на хумор и  помагачи на закъсалите с брояча на смъртта. За феновете на ужаси мисля, че ще се стори лек.  В сравнение с някои  азиатски ужаси на които съм хвърляла око може би е като  комедия. За мен дозата ужас беше преживяема и позволяваща  да изгледам филма и да ми бъде интересен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s