Фар на края на света

Този текст е продължение, или по –точно разклонение  на историята за тазгодишното море. (ТУК)Това беше много специално, наситено откъм разнопосочни емоции преживяване.

  Дните от ваканцията минават бързо, стигне ли средата сякаш още повече се забързва времето. Започват да нахлуват мисли за предстоящите задачи и планове, мисълта се опитва да  налага свое темпо. Обещаваме си другия път повече. Настроили се бяхме да посетим само едно място забележителност с оглед желание за по-лежерно изкарване.   Честно казано когато Росен ми разказваше за мястото, което е открил  и предлага да отидем, не съм го слушала особено  внимателно относно отдалечеността  му от мястото, на което сме.

Разбирам само, че ще отидем до фар, в близост  до който, според легендата,   се намира един от  входовете за пещерата на бога  Хадас (подземното царство) и че е най-южната точка на Балканския полуостров. Също така знам, че ще вървим около час из планината за да достигнем фара.

  Искам да преживея първо, да  създам  собствени представи и спомени, после ще чета подробности за това  къде съм била. Тръгваме в определения за това пътешествие ден, а аз просто ме мога да повярвам на очите си гледайки какво показва джипиеса. Три часа и половина до там. Когато не внимаваш така е. На всичкото отгоре има много завои, пътят минава през планинска верига.  Всеки човек, който има проблематика  с вестибуларния апарат (като мен) може да разбере. То е постоянно  виене на свят и  гадене,  надявам по пътя поне да има смокини за бране.

 Пелопонес, област Лакония. Гърция не е само море. В нея има много  извън бяло-синия стереотип.  Пред нас и  навсяъде около нас са планини,  прилошава ми от огромността и голотата им. Гледам един  път, на зиг-заг  нагоре към върха, не бих искала да преживявам евентуално изкачване. За да поемеш по него  трябва да минеш портал, който на връщане видяхме, че е затворен. За мое щастие нашия път минава отстрани.  Има някакво силно  поле около нас, което започва да ме преформира. Настройва ме на своя честота.   Отвреме-навреме се показва малко море.  Тайгет или Тавгетос на гръцки е най-високата планинска верига на  Пелопонес. Най-високият връх – Профитис Илиас е 2407 м. Планината е кръстена на Тайгета, нифа в Гръцката митология, една от седемте Плеяди. Тя родила син на Зевс – Лакедемон, митичния основател и цар на Спарта. Спарта се намира в полите на Тайгет. Миналата ваканция бяхме и там.

 Пътуваме към самия край на средния  ръкав за да достигнем най-южната точка на Балканския полуостров и фарът Тенаро.  Над тричасовото ни пътешествие бавно напредва. Нетърпеливи сме да стигнем вече. Планината е внушителна и дива. Екстремна. Екстремното ме привлича и вълнува. Нещо, което се отклонява и различава има смисъл да бъде опознавано. Има суровост, която  в същото време е гостоприемна.  Любопитно ми е.  Обликът на селищата се променя, къщите стават каменни, с малки прозорчета и кули. Чудим се защо тук е толкова различно. Няма ги характерните за Гърция бяло-сини къщи.   Стилът на сградите е характерен за областта Мани. Мани се нарича и полуострова.  Назад във времето Манийците  били свирепи и войнстващи.  Всяко село наоколо  било управлявана от отделен клан. Имало междукланови вендети.  Сурови и кръвожадни били хората тук,  някои вендети продължавали с години и за да не бъдат изтребени представителите на по-слабия клан се изселвали. История и митология  навсякъде.

 Срещаме табела за последната бензиностанция , която е в района. Минаваме през село с прекрасни ръчно правени съдове. На връщане ще спрем.

  Сякаш вече се движим в периферията на Матрицата и навлизаме в един съвсем, съвсем различен свят където настоящето няма особено  влияние.  Почти няма хора. Само природа и  стар свят, в който ние сме пришълци. Не бихме могли да останем дълго.

 В колата ни има две деца, които въобще не ги вълнуват преживявания от този вид. Те ни говорят за сладоледи, играчки и да плуват с шнорхел. Не припадат от удоволствие, че скоро ще спрем някъде, в жегата, а после ще вървим в продължение на поне час за да видим някакъв фар. Те не разбират удоволствието на родителите си в това да достигат някакви неща  и доброволно да се подлагат на дискомфорт.

Пристигаме по обедно време. Паркингът е полупразен, жегата се реже с нож. Аз съм  изтерзана и замаяна от телесните си неволи  по време на пътуването. Слизаме от колата, оглеждам наоколо и се чудя защо ми трябваше. Предвиждам детско недоволство през цялото време. Поглеждам дългата пътека нагоре по голото баирище и  знам, че ще има мрънкане, което ще обезценява и натежава допълнително на всяка крачка. Но аз съм мазохист и малко садист. Сменяме джапанките с маратонки. Казвам си „това няма да стане“, но тръгвам с любимите си послушни крака. Започваме с рязко спускате до самото море. Няма почти никакви хора наоколо. Пейзажът е прекалено минималистичен, гол и откровен. Агресивно е леко, но раздвижва мисълта и въображението ми. Долу под голямо дърво, може би единственото има няколко човека на плаж. При тях е райско, вероятно са минали маршрута и са се отдали на заслужена почивка. Говорят тихо, движат се леко, отделени са сякаш с мембрана. Водата ги е пречистила. Заобикаляме ги по периферията на сянката на  дървото, водата пред тях изглежда божествена – удивително кристална, сияйна и спокойна като в езеро. Дъното прозира като през току що измито стъко.

Вървим по брега, стигаме останки от древен храм на Посейдон. Аз вече съм се оживила и развижила. Готова съм да вървя не два, а стотици километри. Настройката ми вече е в терминаторски режим и нищо и никой не може да ме спре да вървя докогато трябва. Тази макар и илюзорна сила оправя ми оправя и  настроението трайно. Точно на това място обаче започва момичешки хленч преминаващ в рев и ожалване на съдба. И аз се превръщам в ментор и мотиватор, изнасям импровизирана  TED лекция за това колко е важно и хубаво да сме поне малко корави и издържливи когато се налага. Че дори и в лошите и неприятни  разходки можем да намерим миг радост за нещо. Да се радваме на гледките например.  Как достигането на целта и положените усилия за това си струват. Как преодолявайки трудности ставаме по-силни, как накрая ще се смеем. И още и още. О, как ме бива да изнервям още повече закъсалите. Поне мъжкото дете мълчи и стоически понася всичко, върви като малка  фадрома. Съблича се до кръста. Прочитам в стоманения му поглед, че е изпаднал в медитативно състояние. „Мач-кай, Ле-о!“ Да, обикновено е контрапункт на сестра си. И двамата са ми ясни, и двамата ги разбирам, съчуствам им, но ще трябва да издържат. И в двамата се свързвам с частите от себе си, а с другите части гледам да проявявам благост. С мъжа до мен се забавляваме и отвреме-навреме разменяме закачените  за ръка деца.

В този на пръв поглед беден пейзаж и в тази лишена от цветове и нюанси природа изпъкват в чист вид някои нишки на битието.  Човешката крехкост, за която не си даваме сметка в комфорта на съвремието, нуждата от плътнокръвна свързаност с други човеци за да оцеляваме и някаква цел, стремеж към нещо. Вниманието не се разсейва по маловажни елементи. Наоколо има само вода и червеникава пръст – съставки достатъчни да съграждат смисли.

Изкачваме се, всеки вглъбен в собственото си преживяване, и мрънкането изчезва  за известо време. Тишина. Дори успяват да обърнат внимание какво се случва наоколо. Обсесивно се пие вода.

 Гледката към морето  е шеметна. Широката пътека в началото започва да се стеснява, не е леко за ходене вече, каменисто е. На най-малките крака им е най-трудно. Вървим по билото и целите ог глава до пети вече сме покрити с фин червен прах.  Сливаме се с пейзажа и ставаме част от него. Преформатирани и прекроени сме спрямо средата. От дете обожавам да се намирам на място, на което няма белези от ццивилиязация и бих могла  да бъда, в което и да е историческо време. Фара вече се вижда, но пътеката до там става все по-предизвикателна. Надига се отново дечкова криза и бунт. Започват да възроптават и двамата. Това вече е съкрушително.  Росен е готов да се връщаме заради тях. За миг си припомням пътуването с кола и целия път до тук и просто ги подбирам всичките с нова мотивационна тирада. Просто печеля време. Отколонявам им вниманието, надявайки си, че докато се усетят сме стигнали. Прехвърляме се от западната страна на ръкава, последно спускане. Вижда се корабче. Стигаме фара.  Има и сянка. Посядат. Виждам, че са доволни все пак.

Нос Тенаро, известен и като нос Мапатан – най-южната част на Балканския полуостров и втората най-южна точка на Европа. Това място не се интересува от названия и хора. Дишам. Гледам. Слушам. Усещам.

Преполовиш ли изпитанието, времето се забързва. Сладолед, фрапе, вода…

Първа част – Гръцки фрагменти

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s