Гръцки фрагменти

ПАК ТУК ПРЕДИ ТРИ ГОДИНИ:

ЗА МОНЕМВАСИЯ И ДЕТЕТО, КОЕТО ПИ ОТ ЛОКВА

ГОРА ОТ ФОСИЛИ

ЕЛАФОНИСОС

Сядам да пиша текста за почивката в Гърция в първите дни на учебната година. Зои тръна във втори клас, А Лео втора група.  Минали са повече от десет –двайсет дни откакто се върнахме и с всеки ден настоящето все по-агресивно наслагва себе си, а спомените  все-повече се разтварят и смесват в останалите пластове от паметта ми. Написаното щеше да е много по-доближаващо се до реалните моментите тогава, ако си водех бележки или дневник, но щеше ли да е релаксиращо постоянно на записвам и подреждам  мисли? Тази почивка беше като  островче насред енергоемки и предизвикателни лято и есен 2019 година. Като едно застиване, вдишване на розово-син въздух преди впускане във водовъртеж.  

На Елафонисос сме за втори път, отново при страхотните ни домакини от вила Арони. Вкъщи често си припомняме предишната ваканция и усещането е сякаш само тук сме идвали досега.  Припознали сме си го като нашето място, усещам съгласуваност между потребностите си и това, което предлага тази среда. Има истинска свързаност и привързаност. Тръгваме с нагласата да го караме съвсем лежерно без обиколки на забележителности, главно плаж, задължителното време на тераста и  разходки в селото за вечеря. Отидохме само  до един много специален фар, но за това ще има отделна история.

Терасата с гледката ми е май-ценна, като се има предвид преградения отвсякъде с блокове дом, в който живеем в София.  Седиш и пред теб – извезаната картинка –  маслини, дворове,  синьо море, планина със селища по нея, а едно от тях  с формата на звезда.  Времето е спряло, нашето село е малко,  сгушено и автентично.  Вечер светлините отсреща по крайбрежието на Пелопонес примигват, обградени сме сякаш от хиляди очи. Ние пък, откъм острова,  сме очите за тези отсреща. А морето ни поглъща всичките, събира ни в едно, изравнява ни и ни връща по местата си  преродени.

През деня  онези скриптящи насекоми и движението на ферибота  огласят тишината. Понякога излиза силен вятър и ежедневието се забързва с неговата динамика и посоко. Чуват се църковни песни. Топлия въздух сякаш събира  свой собствен звук.  Аромат на смокини, кафе и току що изпрани чаршафи се носят. Достатъчно ли е това? Стига ли им на сетивата? Напълно.

Регистрирам колко много са пораснали децата, с различни потребности и с все по-изразени предпочитания и мнение. Обичам от  разстояние  да ги слушам как говорят с баща си, какво го питат. Любопитни са и искат и те да подреждат пъзела на живота, Вселената и всичко остаало.  Игрите им са ми много интересни,  вживяват се в ролите,  развиват сюжет и динамика, имам домашен театър, в който гледам въобще да не се намесвам, само присъствам.

Появи се темата за „другото“, а то изглежда и  по-хубавото. „Лео постоянно искаше „нещо друго“. Питаш го „Какво искаш за ядене?“ и той казва „нещо друго“. Просто да си знаем, че каквото и да има той ще иска  нещо друго.

Вече са достатъчно големи и ходиха сами да  си купуват сладолед през дюните докато сме на плаж.

За Лео, това че не знае гръцки все още не е проблем за да играе с децата,  за разлика от  Зои. Той отиваше  при някое дете на плажа, говореше му  някакви неща, отсреща също му говореха, идваше при мен и казваше: „Мамо, защо не я чувам какво ми говори?“

Първите два дни от почивката спях непробудно до осем – девет часа, което не ми се е случвало откакто имам деца. С аларма или без обикновено ставам между 6-7часа. Дори на почивка, обичам денят ми да започва рано. Това време си го посвещавам за кафето, подреждане на мисли и потапяне в това, което е наоколо – гледки, аромати и звуци. Често тичах сутрин, опитвах се да е рано защото покажеше ли се слънцето ставаше малко нетърпимо.

Тръгвам почти без да загрявам по стръмната и тясна улица. Минавам покрай фурната, завивам надясно, покрай ферибота, още веднъж надясно по пътя за плажа Симос. В тази посока е главно изкачване. Отляво е морето, има няколоко рибари накацали по скалите. Понякога се разминавам с други тичащи и им завиждам, че вече предимно се спускат, а мен ме чака тепърва най-голямото изкачване. Слънцето вече се показва над върховете и веднага става адска жега, удвоена сякаш заради асфалта. Гледам синьото, дишам, изпробвам различен ритъм, създавам си танц или песен.  Направо пърформанс, на който съм единствен потребител, случва се „тук и сега“, а после изчезва завинаги.  Като във фина мембрана съм. Хем вглъбена в себе си, хем усвояваща само каквото е нужно от средата наоколо. Имам мазоли на левия крак, десния е добре. Забавям скоростта, краката ми са тежки минавам най-стръмното, вече съм изпълнена със задоволство. Мога да продължа още, но трябва да оставя сили и за връщането. Правя обратен завой. Вече мога да забелязвам повече подробности. Камънака вляво и кристалната синя вода вдясно. Спомням си, че миналия месец имаше пожари на острова. След ден-два ще видим засегната част и ще направим съществена разлика между на пръв поглед липсата на растителност и изгорялата такава. Жал ми е за маслините, разбрах, че ималало видове, които започват да дават плод след 60 години.

Минавам покрай лодките, виждам ферибота, боклуджйския камион тръгва на работа по едно и също време. Всеки път трябва бързо да го заобиколя преди да потегли.  Покатервам се едвам на нашия етаж. Всички още спят. Вземам душ, правя второ кафе. Тялото ми е повече от събудено, сядам отново на терасата и продължавам да наблюдавам морето, планините, къщите с други събудени и шетащи хора. После някое от децата става и отиваме във фурната за прясно изпечени закуски  и хляб. Някой пак казва, че е искал друго. После всички се събраме отново на терасата, смеем се, някой с някого се скарва, някой слиза да играе с децата долу.  Неусетно е дошло обедно време  и плаж. Там се плува с шнорхели и плавници и се играят всякакви игри с топката за 12 евро. Няма да забравя цената. Имаме си шега около купуването на топката, която само ние си разбираме. Винаги има такива случки от почивки, предполагам на повечето хора се случват.

Така без да усентим минаха деветтте дни почти безметежност.  На прибиране към вкъщи минахме през Микена. След леко екстремната  разходката до фара, за която писах по-горе, че ще има отделен текст,  децата оклюмаха, когато ги информирахме за идеята. След почти незабележимото мрънкане и уверението, че имаме достатъчно запаси с вода си приеха съдбата и поеха из хълма. Беше им интересно да видят  къде са били гробниците, къде са съхранявали вода, задаваха въпроси и правеха заключения. Лео определи къде е бил затворът.

От върха гледката е зашеметяваща. Преди хиляди години хората са наблюдавали какво приближава към тях, било е жизнено важно. Днес можем само да си представяме, да изграждаме  измислени дворци като продължение на останките и да се ужасяваме от пропастта, към която вероятно някой е политал губейки живота си. Дали заради хората наоколо, незнам, но сякаш усетих това, което хората описват като силно енергийно място.

Не мога да не отбележа и че ядохме смокини на богато.  Имаше авантюристичен и  вълнуващ елемент около спирането по пътя и брането. Вече съм специалист по сортовете и отдалече знам дали са узрели.

ОЩЕ ОТ Гърция

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s