Движението е смисъл

Докато тренирам, в почивките между сериите, на бягащата пътека, докато пренасям дърва, чистя или се разхождам ми идват най-добрите идеи, зареждам се с позитивизъм и настроение. Все едно мислите ти ги залива филтър и те стават по-ярки и живи. Някаква вълна свежест и младост се излива и реалността се съживява и актуализира. Тялото се подрежда, раменете и гърбът се изправят и чрез работещите мускули мозъкът „си дава“ знак така да се каже, че деградацията малко се отлага щом има смисъл да поддържа тази конфигурация. Формата следва функцията.

Кое е това нещо, което най-много ни променя? От момента, в който детето проходи то започва все по-пълноценно да опознава света и да комуникира, да взаимодейства с предметите и повърхностите. Всяко фино движение развива мозъка му и все повече актуализира предствата му за света и собствения му Аз-образ. С времето и движенията, които се извършват този образ се развива и за всеки човек той е уникален. Има значение дали си се научил да пишеш, дали си усвоил свиренето на даден инструмент и знаеш ли чужди езици. [1]

Движение е дишането, кръвообръщението, храносмилането,  виждането. Всяка емоция, която изпитваме има свой външен израз чрез позите и жестовете на тялото. Нервната ни система е ангажирана предимно с движението.

Всяко наше действие освен мисъл, усещане, чувство, съдържа и движение. „Ако някой от тези компоненти се редуцира, така че почти изчезне, самото съществуване на личността ще бъде поставено под заплаха.“ [1]

Неврологът Даниел Уолпърт изследва причините за съществуването въобще на мозъка и стига до предположението, че движението е истинската причина за това. Мозъкът съществува не за да възприемаме света и мислим, а за да „произвеждаме адаптивни и сложни движения“ Всъщност целият опит, който натрупваме чрез когнитивните си функции е за да предвиждаме и планираме движения.“ Няма еволюционно предимство да пазите  спомени или да възприемаме цвета на розата ако това не повлиава  на начина, по който ще се движите по нататък в живота си. За тези които не вярват на това твърдение – на планетата има дървета  и треви които са без мозък но свързващото доказателство е едно елементарно животно  – скромната тихоокеанска хорада. Има нервна система и плува в океана през целия си детски живот. По някое време се прикрепва към някоя скала. И първото нещо, което прави, когато се прикрепи към скалата, която никога не напуска е да смели мозъка и нервната си система като храна.“[2]

Ние прекарваме все повече часове седнали  и  все по-малко се движим в  сравнение с нашите предци, които според учените са изминавали 12 мили дневно (19.31 км). Те са откривали света движейки се непрекъснато през реки и джунгли постоянно в животозастрашаваща опасност, което вероятно означава, че мозъкът е еволюирал благодарение на физическата активност. [3]

Колко крачки правим днес обичайно, без да си поставяме за цел и да отделяме специално време за активност? Много малко. Има мнения, че между 5000 и 10000 крачки  е минимума, които трябва да се правят дневно.

Физическата заседналост  причинява освен  здравословни проблеми и огромни  финансовите разходи. В световен мащаб заседналостта се оценява на стойност 54 млрд. щатски долара в директна медицинска помощ, от които 57% се поемат от публичния сектор и допълнителни 14 милиарда щатски долара се дължат на загуба на производителност. “В световен мащаб един на всеки пет възрастни и четирима от пет юноши (11-17 години) не извършват достатъчно физическа активност.”  [4]

Какво ще се случи с нас в бъдеще, когато все повече заживяваме в дигиталния свят и все по малко в биологичния? Това преклонение и култ към природата в днешно време всъщност показва колко сме се отдалечили ежедневния си и естествен живот в нея. Животът кипи в затворени помещения, пред компютри, в превозни средства.

Имам един любим филм – „Уол-и“. Една от линиите в разказа е бъдещето на човечеството. След като сме съсипали планетата, живеем на космическа станция в пълно охолство, лишени от всякаква креативност, глуповати и зависими. Придвижваме се  полегнали върху патформи, неспособни вече да ходим на краката си, с наднормено тегло. Колкото повече се обезвижваме, толкова повече се отдалечаваме от реалността и вътрешният ни свят обеднява.

  1. Осъзнаване чрез движение, Моше Фелденкрайс
  2. Истинската причина мозъците да съществуват, Даниел Уолпърт
  3. 12 правила на мозъка, Д. Медина
  4. WHO launches Global Action Plan on Physical Activity, 2018

За картините на Дрезден

Разделяме се с Италия. (тук за Италия) Минаваме през Алпите, всеки  южен склон е в лозя и от време-навреме някой замък. Много е красиво, привлича те да тръгнеш нагоре, да си намериш някоя хижа,  три месеца само да пишеш за тази прелест, да пиеш чай, да изплетеш два шала и половина, а децата ти да правят снежни човеци, да ги развалят, бузите им все да са червени, да се сприятелите с местните, да им ходите на гости, за никъде да не бързате, да чуваш звънтящото  ехо на смеха си понякога в слънчев ден докато ги тръшкаш тези деца на снега, а те искат пак, толкова чисто би могло да бъде.

Отиваме в Германия просто да поживеем две седмици и да сме заедно, това ни е четвърто семейно пребиваване там. С всеки път сме различни и все повече се отдалечаваме от първоначалния ентусиазъм и интерес към всичко. Тази година времето не позволяваше много разходки на открито, беше доста дъждовно и ветровито,  имахме кашлящо дете, а и си бяхме набелязали конкретни неща за разглеждане, нямахме време много за импровизации. Някои от целите отпаднаха, други се трансформираха, но като цяло внимание ще обърна на три дестинации. Дрезден, Бамберг и шоколадовата фабрика в Хале. Този пост е посветен на Дрезден.

Ако има град, на който му отива лошото време това е Дрезден. Два пъти сме били до сега там и то в старата част на града. Този път целта е по – специална, разходка из Цвингера и по-точно галерията „Старите майстори“. Пристигаме към обяд, много близо до центъра има подземен паркинг, който знаем от предния път. Минаваме край Елба, на отсрещния бряг виждаме прекрасни сгради, там е другият, по-модерен свят.  Облачно и хладно е, смесени са дъждовни със снежни капки, но и през тях виждаме бароковите връхчета на сградите. Стигаме паметника с конника, хора си правят странни селфита, изглеждат идиотски всъщност.  Стигаме Цвингера, но преди да влезем решаваме да хапнем нещо. Уцелихме с тиквената супа и чийзкейк. Децата се радват на лешникотрошачките, които са навсякъде по прозорците като декорация. На това пътуване вече сме чели приказката и всеки път се вълнуват и говорят за нея.   Стоплени и нахранени вече няма какво да ни спре да атакуваме галерията. Навън има уникален музикант, който свири на бяло пияно силно открояващо се на мрачния  и в същото време красив фон. Спираме за няколко минути да послушаме.

Галерията се намира малко след самия вход на двореца. Купуваме си билети, за децата е безплатно, ползването на гардероб е задължително, а охраната специално ми обърна внимание да държа раницата си отпред. И започва една невероятна разходка сред чудовищен талант и съвършенство. Зои обича да рисува и за пръв път се сблъсква с майсторството в изобразителното изкуство. Първоначално я сломи осъзнаването, че тя не може да рисува така, оклюма, сви рамене,  но постепенно рационализира новата новата информация и се надъхваше и вдъхновяваше.

Произведения с огромни размери, с драматични сюжети, със съвършена техника и „живи“ лица, с питащи очи, превъзходство, смърт и разруха. Интересно е как с едни картини се получава много силна „комуникация“ и въздействие, „казват ми нещо“,   а с други макар и красиви не въздействат. Части от нас се свързват с нещо вечно и валидно във всяко време.  Хубаво е да се интересуваме от изкуство не толкова за да издигаме в култ нечий талант, колкото да изследваме въздействието му върху нас самите. Виждаш някакъв детайл, който като кукичка те хваща. Обръщаш внимание на породената емоция и мисъл и това те обогатява, дава повод за разговор и това те обогатява, кара те да потърсиш допълнителна информация за епохата, в която е създадена, да разбереш, че отрязаната глава на поднос е била реалност някога.

Има удобни места за сядане, където може да се замотаеш и съзерцаваш картините в детайли. Някои хора ги снимат, други се приближават до тях. Има ограничители, които алармират ако твърде много се приближиш. Навсякъде има служители, които любезно се грижат за цивилизованата атмосфера.

Тази галерия е събрала невероятна колекция от над 700 произведения събирани от саксонските владетели през осемнайсти век. Сред шедьоврите на колекцията са „Сикстинската мадона“ на Рафаело, „Спящата Венера“ на Джорджоне, „Момиче с шоколад“ на Жан-Етиен Лиотар.  Има произведения на Рубенс, Рембранд и Тициан.

Обиколихме всички етажи, всеки със своята епоха и творци. Към края вече не можеш да оценяваш особено нито да се наслаждаваш, мозъкът ти е претоварен. Навън вече е тъмно и още по-красиво. Един месец след това ясно помня няколкото картини, които са ме впечанлили най-много и отговарям на въпросите, които ми поставиха.