ПРЕЗ ДЕВЕТ ПЛАНИНИ ТА В ЛЕЩЕН И КОВАЧЕВИЦА

В нашето семейство понякога изглежда, че вместо двама възрастни и две деца, всъщност сме четири деца. Това важи с особена сила за спонтаността в решенията за пътуванията и разходките. Много от тях са осъществени на този принцип. Без предварителен план и кой знае какво проучване. Обичаме да сме по пътя просто. Да пътуваме през времето и пространството, да изследваме, защото понякога не просто изминаваш 200 километра, а сменяш епохата и перспективата, виждаш, че има хора с друг начин на живот.

  Така стана и този път. Станахме, пихме кафе, размотавахме се в събота сутрин и решихме да се разходим до…Лещен. Защо там? Не сме били в тази част на България, помнехме, че сме чели хубави неща за мястото, описано като спокойно и красиво, че е с автентична архитектура.

   До Лещен се стига за около три часа. Двеста километра е разстоянието от София до там. Намира се в Западните Родопи. По пътя  човек има възможност да се наслади на прекрасни гледки към Рила и Пирин, както и да зърне за момент Струма и Места. На връщане видяхме чудни местенца по Места.  Съвсем естествено може да заключи, че и цял живот да не отиде някой никъде извън България няма да му липсва красота и простор стига да има очи за това. 

Лещен е близо до Огняново, известно с минералните си извори и може да се съчетаят за бъдеща почивка. Ваканционно селище „Омая“ е на час път посока гръцката граница. 

 Стигнахме Лещен в жегата по пладне. Видяхме ресторанта и магазина, бяхме гладни, но решихме преди обяда да се разходим малко. Тръгнахме по една уличка избрана на произволен принцип.  Улички от камък, създадени да се движат крака или най-много каруци по тях, къщи от камък и дърво с покриви от камък. Планината е дала всичко, а човекът само е пренаредил елементите, сглобил си е собствения пъзел.

И без да си чел предварително статии за мястото веднага разбираш, че тук е за ценители…на тишината.

Жегата и глада надделяха и влязохме в ресторант „Кръчмата“. Седнахме отвън на чардака. 

Тук гледката е забележителна и за да и се радват още повече посетителите, домикините са оставили бинокъл.


Тази кръчма е в унисон с цялостната обстановка и дух на селото и интериорът и гозбите. От една съседна маса дочувах разказ за Малайзия.Менюто е изписано на дървени плочи, ястията са местни и домашно приготвени.Поръчахме си домашна лютеница, кюфтета от нарязано на дребно месо и пържени картофи. Всичко много вкусно и чудесно поднесено. 
 Цените са повече от нормални. Преди да си тръгнем попитах сервитьора какво да видим в Лещен. Той ни каза за галерията и глинената къща. Учуди се, че сме били път от София без да нощуваме. Каза, че нощувките са около 60лв.
Не стигнахме до галерията но се разходихме до глинената къща, минахме покрай кметството и църквата. В селото по статистика има 10 постоянно живеещи души. 

При глинената къща пуснахме нашата метална „птица“ с дигитални очи да ни донесе и поглед от горе на прекрасното място.
Отправихме се към следващата цел – Ковачевица. Скоро след като излязохме от Лещен стигнахме село Горно Дряново, където разминаването на коли е леко затруднено поради тесния път и контрастиращото с Лещен оживление от хора. Този контраст леко ме шокира в първия момент. Тук няма архитектурна красота, но е хубаво по друг начин – пълнокръвно е, животът  тупти заради децата, щуращи се насам-натам, залепените една до друга къщи, надвиснали над пътя, просторите с пране, животните, сеното, жените с бели забрадки и цветни шалвари, едни хора носят чували, други седят на пейки пред домовете си, трети надничат от магазините, всичко се случва на улицата по начин, по който е неизбежно да не бъдеш част от общността. Пътувахме и си мислех, как ако дойдеш да живееш тук, се посвещаваш на живота в планината и не се връщаш никъде. Идваш само веднъж и това е.        В Ковачевица почувствах още по-силно духът на Възрожденската архитектура. Селото изглежда по-голямо от Лещен.

Основните елементи – камък и дърво. Стари къщи на по три етажа е впечатляващо.Усеща се и се вижда, че много къщи се възстановяват в момента. Зад някои стени се чува кипяща работа. 
Няма да е преувеличено да кажа, че на всяко кьоше има мотор или скутер.





Отново тишина, магазин за сувенири, кръчма и отвреме-навреме туристи. Разминахме се с усмихнато семейство с малко момиченце държащо в ръце персонален буркан със сладко, което използваше и като маска за лице. Шеговито и не без задоволство им подхвърлих как  пък ние сме без деца този път.Чухме камбанен звън и решихме да отидем до църквата.
 
Стигайки до нея звънът спря, а през вратата излезе и я заключи мъж в работен гащеризон и преметната през рамо тъкана торбичка. Беше усмихнат и ни гледаше в очите. Попита ни дали сме искали да влезем, казахме му, че не искаме да го връщаме. Той започна да ни разказва за селото, че е било архитектурен резерват, коя къща на кого е, за филмите снимани тук, поведе ни към частен двор за да ни покаже каменните зидове, които той прави. Обичам, когато местните където и да сме ни харесат и ни допуснат в света си. За секунди, спонтанно цялата ситуация се промени и от разходката по калдаръма преминахме от другата страна в скрития двор на непознати, водени от някакъв майстор, който ни инструктираше от къде да минем и насочваше вниманието ни. Изведнъж перспективата се смени аз вървях по ръба на зид, отмествах натежали цветя по пътя си, оглеждах боба и другите обитатели на градината.   Вкара ни в къщата, в механата и лека-полека след този тур ни изпроводи през лабиринтите от лехи, зидове и пътеки до главната улица. Сетих се за „Алиса в страната на чудесата“, по-рано бях снимала цитат именно оттам. На дървото е изписано следното: „- Кой път да поема от тук? – попита Алиса.- Зависи къде искаш да стигнеш – отговори Усмихващият се котарак.
– Няма значение – отвърна Алиса.
– Тогава няма значение и кой път ще поемеш – усмихна се загадъчно Котаракът.
– …стига да стигна някъде – допълни Алиса.
– О, това със сигурност ще се случи, каза Котаракът, стига да вървиш достатъчно дълго.“

Тръгнахме си от Ковачевица с обещание да се върнем този път с децата. Имахме още една кратка спирка. Бистро „Водопада“. Между Ковачевица и Горно Дряново.


От пътя се виждаше, че е райско местенце, чудесно за следобедно кафе. Слънцето се беше приготвило да се потопи за върховете отсреща, обгърнати от мъглява влага. В двора на бистрото – съвършена зелена трева, дървени маси и пейки, имаше и три маси изградени от камък, седнахме на една от тях.

Това прекрасно жълто цвете го имаше  на село, помня, че баба му викаше „Луд Тодор“. Пред нас върхове, под нас дере, започващо с градината на домакините. Всичко беше подредено, чисто и всяко дърво в двора и градината с чудесно оформени корони…Тишина и магията на Родопите. Снимахме с дрона. После поехме по пътя.



Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s