Движението е смисъл

Докато тренирам, в почивките между сериите, на бягащата пътека, докато пренасям дърва, чистя или се разхождам ми идват най-добрите идеи, зареждам се с позитивизъм и настроение. Все едно мислите ти ги залива филтър и те стават по-ярки и живи. Някаква вълна свежест и младост се излива и реалността се съживява и актуализира. Тялото се подрежда, раменете и гърбът се изправят и чрез работещите мускули мозъкът „си дава“ знак така да се каже, че деградацията малко се отлага щом има смисъл да поддържа тази конфигурация. Формата следва функцията.

Кое е това нещо, което най-много ни променя? От момента, в който детето проходи то започва все по-пълноценно да опознава света и да комуникира, да взаимодейства с предметите и повърхностите. Всяко фино движение развива мозъка му и все повече актуализира предствата му за света и собствения му Аз-образ. С времето и движенията, които се извършват този образ се развива и за всеки човек той е уникален. Има значение дали си се научил да пишеш, дали си усвоил свиренето на даден инструмент и знаеш ли чужди езици. [1]

Движение е дишането, кръвообръщението, храносмилането,  виждането. Всяка емоция, която изпитваме има свой външен израз чрез позите и жестовете на тялото. Нервната ни система е ангажирана предимно с движението.

Всяко наше действие освен мисъл, усещане, чувство, съдържа и движение. „Ако някой от тези компоненти се редуцира, така че почти изчезне, самото съществуване на личността ще бъде поставено под заплаха.“ [1]

Неврологът Даниел Уолпърт изследва причините за съществуването въобще на мозъка и стига до предположението, че движението е истинската причина за това. Мозъкът съществува не за да възприемаме света и мислим, а за да „произвеждаме адаптивни и сложни движения“ Всъщност целият опит, който натрупваме чрез когнитивните си функции е за да предвиждаме и планираме движения.“ Няма еволюционно предимство да пазите  спомени или да възприемаме цвета на розата ако това не повлиава  на начина, по който ще се движите по нататък в живота си. За тези които не вярват на това твърдение – на планетата има дървета  и треви които са без мозък но свързващото доказателство е едно елементарно животно  – скромната тихоокеанска хорада. Има нервна система и плува в океана през целия си детски живот. По някое време се прикрепва към някоя скала. И първото нещо, което прави, когато се прикрепи към скалата, която никога не напуска е да смели мозъка и нервната си система като храна.“[2]

Ние прекарваме все повече часове седнали  и  все по-малко се движим в  сравнение с нашите предци, които според учените са изминавали 12 мили дневно (19.31 км). Те са откривали света движейки се непрекъснато през реки и джунгли постоянно в животозастрашаваща опасност, което вероятно означава, че мозъкът е еволюирал благодарение на физическата активност. [3]

Колко крачки правим днес обичайно, без да си поставяме за цел и да отделяме специално време за активност? Много малко. Има мнения, че между 5000 и 10000 крачки  е минимума, които трябва да се правят дневно.

Физическата заседналост  причинява освен  здравословни проблеми и огромни  финансовите разходи. В световен мащаб заседналостта се оценява на стойност 54 млрд. щатски долара в директна медицинска помощ, от които 57% се поемат от публичния сектор и допълнителни 14 милиарда щатски долара се дължат на загуба на производителност. “В световен мащаб един на всеки пет възрастни и четирима от пет юноши (11-17 години) не извършват достатъчно физическа активност.”  [4]

Какво ще се случи с нас в бъдеще, когато все повече заживяваме в дигиталния свят и все по малко в биологичния? Това преклонение и култ към природата в днешно време всъщност показва колко сме се отдалечили ежедневния си и естествен живот в нея. Животът кипи в затворени помещения, пред компютри, в превозни средства.

Имам един любим филм – „Уол-и“. Една от линиите в разказа е бъдещето на човечеството. След като сме съсипали планетата, живеем на космическа станция в пълно охолство, лишени от всякаква креативност, глуповати и зависими. Придвижваме се  полегнали върху патформи, неспособни вече да ходим на краката си, с наднормено тегло. Колкото повече се обезвижваме, толкова повече се отдалечаваме от реалността и вътрешният ни свят обеднява.

  1. Осъзнаване чрез движение, Моше Фелденкрайс
  2. Истинската причина мозъците да съществуват, Даниел Уолпърт
  3. 12 правила на мозъка, Д. Медина
  4. WHO launches Global Action Plan on Physical Activity, 2018

За картините на Дрезден

Разделяме се с Италия. (тук за Италия) Минаваме през Алпите, всеки  южен склон е в лозя и от време-навреме някой замък. Много е красиво, привлича те да тръгнеш нагоре, да си намериш някоя хижа,  три месеца само да пишеш за тази прелест, да пиеш чай, да изплетеш два шала и половина, а децата ти да правят снежни човеци, да ги развалят, бузите им все да са червени, да се сприятелите с местните, да им ходите на гости, за никъде да не бързате, да чуваш звънтящото  ехо на смеха си понякога в слънчев ден докато ги тръшкаш тези деца на снега, а те искат пак, толкова чисто би могло да бъде.

Отиваме в Германия просто да поживеем две седмици и да сме заедно, това ни е четвърто семейно пребиваване там. С всеки път сме различни и все повече се отдалечаваме от първоначалния ентусиазъм и интерес към всичко. Тази година времето не позволяваше много разходки на открито, беше доста дъждовно и ветровито,  имахме кашлящо дете, а и си бяхме набелязали конкретни неща за разглеждане, нямахме време много за импровизации. Някои от целите отпаднаха, други се трансформираха, но като цяло внимание ще обърна на три дестинации. Дрезден, Бамберг и шоколадовата фабрика в Хале. Този пост е посветен на Дрезден.

Ако има град, на който му отива лошото време това е Дрезден. Два пъти сме били до сега там и то в старата част на града. Този път целта е по – специална, разходка из Цвингера и по-точно галерията „Старите майстори“. Пристигаме към обяд, много близо до центъра има подземен паркинг, който знаем от предния път. Минаваме край Елба, на отсрещния бряг виждаме прекрасни сгради, там е другият, по-модерен свят.  Облачно и хладно е, смесени са дъждовни със снежни капки, но и през тях виждаме бароковите връхчета на сградите. Стигаме паметника с конника, хора си правят странни селфита, изглеждат идиотски всъщност.  Стигаме Цвингера, но преди да влезем решаваме да хапнем нещо. Уцелихме с тиквената супа и чийзкейк. Децата се радват на лешникотрошачките, които са навсякъде по прозорците като декорация. На това пътуване вече сме чели приказката и всеки път се вълнуват и говорят за нея.   Стоплени и нахранени вече няма какво да ни спре да атакуваме галерията. Навън има уникален музикант, който свири на бяло пияно силно открояващо се на мрачния  и в същото време красив фон. Спираме за няколко минути да послушаме.

Галерията се намира малко след самия вход на двореца. Купуваме си билети, за децата е безплатно, ползването на гардероб е задължително, а охраната специално ми обърна внимание да държа раницата си отпред. И започва една невероятна разходка сред чудовищен талант и съвършенство. Зои обича да рисува и за пръв път се сблъсква с майсторството в изобразителното изкуство. Първоначално я сломи осъзнаването, че тя не може да рисува така, оклюма, сви рамене,  но постепенно рационализира новата новата информация и се надъхваше и вдъхновяваше.

Произведения с огромни размери, с драматични сюжети, със съвършена техника и „живи“ лица, с питащи очи, превъзходство, смърт и разруха. Интересно е как с едни картини се получава много силна „комуникация“ и въздействие, „казват ми нещо“,   а с други макар и красиви не въздействат. Части от нас се свързват с нещо вечно и валидно във всяко време.  Хубаво е да се интересуваме от изкуство не толкова за да издигаме в култ нечий талант, колкото да изследваме въздействието му върху нас самите. Виждаш някакъв детайл, който като кукичка те хваща. Обръщаш внимание на породената емоция и мисъл и това те обогатява, дава повод за разговор и това те обогатява, кара те да потърсиш допълнителна информация за епохата, в която е създадена, да разбереш, че отрязаната глава на поднос е била реалност някога.

Има удобни места за сядане, където може да се замотаеш и съзерцаваш картините в детайли. Някои хора ги снимат, други се приближават до тях. Има ограничители, които алармират ако твърде много се приближиш. Навсякъде има служители, които любезно се грижат за цивилизованата атмосфера.

Тази галерия е събрала невероятна колекция от над 700 произведения събирани от саксонските владетели през осемнайсти век. Сред шедьоврите на колекцията са „Сикстинската мадона“ на Рафаело, „Спящата Венера“ на Джорджоне, „Момиче с шоколад“ на Жан-Етиен Лиотар.  Има произведения на Рубенс, Рембранд и Тициан.

Обиколихме всички етажи, всеки със своята епоха и творци. Към края вече не можеш да оценяваш особено нито да се наслаждаваш, мозъкът ти е претоварен. Навън вече е тъмно и още по-красиво. Един месец след това ясно помня няколкото картини, които са ме впечанлили най-много и отговарям на въпросите, които ми поставиха.

Зори в 3 000 думи

Много харесвам приключенци и въобще хора, които си поставят предизвикателства, не се страхуват да рискуват, да се променят и развиват. Жадни за живот, чувствителни и будни. Такава е Зори, моя съученичка от гимназията, с която не сме се виждали от десет години, но поддържаме връзка он лайн. Беше ми много интересно да чета отговорите на въпросите ми и се радвам, че точно с нея беше първото интервю тук. Съвсем в духа на блога, разказ за движението и промените, импулса в решенията и пулса на живота.

Разкажи с какво си се занимавала в България?

Завърших семестриално Българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, диплома не взех, защото заминах за чужбина, а в България се занимавах с жирналистика през цвлото следване в университета, както и след това до 2009 г. Започнах в новинарския сайт News.bg, преминах през един софийски вестник, след това бях главен редактор във финансовия сайт Profit.bg и след това отидох да работя за Петьо Блъсков, имаше сайт и вестник, бях в икономическия отдел. През цялото време съм се занимавала основно с журналистика, като изключим някои сезонни работи в първи курс на следването. Това беше мечтата ми и успях да я осъществя.

Откога не живееш в България?

Не живея в България от август 2009г. Почти 10 години вече.

Защо замина и къде беше първата ти спирка?

Това е най-любимият ми въпрос, защото е толкова нелепо, че трябва да напиша книга един ден… Заминах с един колега журналист, който се беше махнал от бранша и беше станал член на една сомелиерска организация, беше решил да представя български вина на чешкия пазар, тъй като беше следвал и живял в Чехия. Предложи ми да замина с него, да видя отблизо как стоят нещата и ако ми хареса, да започна да работя за него. И тъй като приключенията са ми в кръвта, приех с удоволствие. По това време журналистите в България не печелеха кой знае колко, та му казах, че мога само да си платя самолетния билет. Той каза, че няма проблем, защото щял да ползва пари от фирмата и понеже се надяваше да стана част от екипа, нямало нужда да плащам каквото и да е. Заминахме за Бърно – вторият по големина град след Прага.

Нещата там обаче се закучиха, чехите не се интересуваха от български вина и вкрайна сметка мисията беше неуспешна. Дойде денят да се връщаме обратно, пътувахме в рейс до Виена, откъдето трябваше да летим. Но в този ден компанията обяви фалит, всички полети бяха отменени, а не ни платиха и да летим с друга компания. И в същото време се оказа, че от фирмата на Ицо, човекът, с когото бях тръгнала в Чехия, е спряла кранчето и пари няма…. Чудехме се какво да правим, той ми каза, че има позната във Виена, българка, която може да ни даде пари да се приберем. Но не се получи. Озовахме се във Виена – без пари, без храна и без изход… Вървяхме пеша по чукарите от центъра до летището, а то е на 30 км, защото нямаше и къде да спим. Стигнахме, по пътя брахме джанки и ябълки, спахме на летището, след което тръгнахме на стоп до Словакия, там има български клуб, в който Ицо познаваше собственичката. То беше всъщност нещо като музей. Къде пеша, къде на стоп, добрахме се дотам. Но там ни казаха същото – не могат да ни помогнат. Тогава Ицо се обади на дъщеря си, която му каза, че ще му изпрати пари за автобус, да се прибере. Аз не можех да искам от нашите, защото знаех в какво положение бяха и нямах намерение да ги тревожа. Тогава пред мен имаше две възможности – да отида в посолството в Братислава и да моля да ме приберат или да хвана автобус за Бърно и да остана при приятели, сега вече приятели, тогава бяха просто познати, с които се бях срещнала в едноседмичния ни престой там. Избрах втория вариант. С една раница на гърба, без пукната стотинка, без да говоря езика, Ицо се обади и каза на познатите, че едвам с еди кой си автобус – да ме чакат. Беше абсурдно, нямах идея какво ще правя и как дойде това решение, но го направих, качих се на автобуса за Бърно.

Разкажи какво прави там, какво научи и защо се премести. Как успя да се адаптираш и създе ли приятелства?

Въпросните познати ме посрещнаха на гарата, имаше един българо-чех, говореше развален български, но успявахме да се разберем. Повечето не говореха английски и действахме чрез гугъл преводача на телефона. Казах им, че искам да остана да живея там и да намеря работа. Колкото и абсурдно да звучеше, останах. Започнах да помагам в кафенето на Мартин, да мия чаши, да сервирам. Той ме подслони, имаше стая за гости. Останах там известно време, след което се преместих в къщата на Вероника, една малка сладка руса женица, чиито дъщери учеха в Прага, която говореше перфектно английски. Поиска да ме “осинови”, и без това живееше сама в огромна къща. Даде ми дрехи, хранеше ме, учеше ме на чешки. Аз имах учебници, които ми бяха намерили останалите приятели и учех. Създадох много ценни приятелства, които пазя и до днес. Тези хора просто отвориха сърцата и домовете си за едно момиче, което бяха виждали 2-3 пъти и което дори не говореше езика им! В началото започнах работа в един ресторант, миех чинии, бях започнала да понаучавам чешки. След това успях да намеря квартира, с парите, които изкарвах. След което намерих и работа в IBM. Търсеха хора с френски и английски, кандидатствах на шега и ме приеха. Вече говорех перфектно чешки и там останах да работя 2 години, след което заминах за Франция. Адаптацията беше трудна, преминах през доста препятствия по пътя си, имаше унижения, имаше сълзи, но въпреки това не се отказах! Имах чувството, че всичко е сън, не можех да осъзная какво се случва. Спимням си как Блъсков ми се обади да ме пита кога се прибирам, защото трябваше да правя борсов анализ, а аз му казах, че няма да се връщам. Каза ми, че съм луда. И може би е бил прав. Майка ми и баща ми също бяха в шок. Но и нямаха избор. Разбира се, много пъти ми е идвало да хвана първия автобус и да се прибера. Но знаех, че мога да постигна нещо добро и нямах намерение да се прибирам с подвита опашка. Затова продължих да се боря. И в крайна сметка си струваше!

За колко време научи чешки?

За 1 месец вече говорех и разбирах всички. Разбира се, граматически не съм много добре, падежите ги уцелвам от време навреме. Но въпреки всичко след месец престой всички ми казваха, че говоря перфектно.

Разкажи с по няколко изречения за местата където си живяла, какво те е впечатлило ?

Кои са трудностите свързани с живота зад граница и как ги преодоляваш?

Всички места, където съм била са уникални. Бърно е изключително красив град, сградите са в стил барок, има огромна крепост, която в Средновековието е била затвор, нарича се Шпилберг, и може да се посещава от туристи. Буквално се пренасяш във времето, в което са измъчвали хората, залите са запазени. Уникално е. Има готическа катедрала Св.Петър, Петров, както я наричат чехите, която също си заслужава да се види. Хората са дружелюбни, има пивници на всяка крачка, защото симите са доста люти и човек трява да има къде да влезе да се сгрее с топъл чай.

Виена също е прекрасен град, който ме впечатли с чистотата си, с това, че всичко е подредено. Има уникален музей на пеперудите – всякакъв вид пеперуди, редки породи, които кацат върху теб, а ти не смееш да трепнеш, за да не ги нараниш.

Живях и във Франция – първо в Рен, после в Нант – почти 5 години. Това е Бретонската част на Франция, където хората не се смятат за французи, ами за бретонци. Имат си свой език, но вече се говори само от най-възрастните. Нант беше обявен през 2013, ако не се лъжа, за най-добрия геад за живеене в Европа. Има прекрасен замък, има невероятни постройки, Les Machines de l’Île са така наречените машини, които в началото бяха два слона, направени като истински, но в много по-голям размер,  които развеждаха туристи из града. Вече има мравка, дракон и още нещо, не си спомням какво, защото вече бях напуснала града, когато се появи. Има терени за игра на петанк – до брега на Лоара – много е красиво на залез да се разхождаш по брега. Град, който пази бретонските си традиции с местните ястия, заслужава си да се посети. Разбира се, минах и през Париж. Той е мечтата на много хора. Но за него трудно се разказва. Той трябва да се види, да се изживее!

За трудностите, много е тъжно да живееш далече от семейството и приятелите си. Колкото и да се прибираш, онази носталгия винаги я има. Трудно е и защото знаеш, че там няма на кого да разчиташ, освен на себе си. Дори да си създал връзки и приятелства, знаеш, че твоето вкъщи е в България. И това е празнота, която не се запълва с нищо друго. Трудно е, защото в чужбина трябва да се постараеш тройно повече от всички останали, бидейки чужденец, за да успееш! Ако другите се раздават на 80 процента, ти трябва да се раздадеш на 200%! Но пък добрата страна е, че това нещо се цени!

В момента си в Белгия, а работиш къде? Разкажи за пътуването до работа. Колко време ти отнема? Как използваш времето докато пътуваш?

Живея във валонската част на Белгия, френско-говорящите. Работя в Люксембург, което ми е на 70 км от вкъщи. Реално се взимат за 30 мин., но има толкова много белгийци, французи и германци, които работят в Люксембург, че магистралата се задръства адски много. Излизам в 6 ч сутринта, за да стигна за 8.30 на работа. Прекарвам час- час и половина в задръстванията по границата. Имам служебна кола, не плащам бензин, така че в това отношение не е проблем. Слушам радио в колата, или си пускам хубава музика, за са не се изнервям. В най-голямото задръстване винаги слушам Relax на Мика J

Какво работиш? Какво учиш?

Работя в една IT компания – Сожети Люксембург, профил консултант. Това е компания, която има клиенти навсякъде по света, банки, европейски институции, държавни предприятия като Gaz de France, при нея консултантите често работят при клиента. И аз съм така. Работя в Интернационалната банка на Люксембург (BIL), работя в отдела на експертите, занимавам се с кредитни и дебитни карти. Отделът на експертите е част от бек-офиса и отговаря и помага на работата на фронта.  Иначе октомври 2016 започнах едно полу-висше обучение онлайн – финанси и банково дело. Тази година май месец са ми изпитите. Една такава диплома ще ми отвори врати във всички банки, а Люксембург е именно страната на банките.

Опиши мястото където живееш , неговия ритъм, облик, разлики с България, какво ти харесва и какво не?

Живея в едно малко селце, в което има горе-долу около 20-30 къщи. Аз съм на хълма, ако може да се нарече хълм, тук в Белгия най-високата точка по надморска височина е около 850 метра, което е по-ниско от Перник.  Селцето е приятно, защото е сред природата, има гори наоколо, дишаме чист въздух. Живея в къща с двор и това е приятно за лятото, да пиеш кафето си навън на слънце – е уникално. Нямя го шума от колите, дънданията на града. Има само една малка кръчма на ъгъла, в която , разбира се, правят пържените картофи, все пак е Белгия. Те се славят с техните пържени картофи. Приятели тук на село нямам. По-скоро  съседи, които познавам бегло, не общуваме много често. Всеки е по задачи и не се и засичаме толкова често. Това, което е различно от България е, че тук не можеш да живееш без кола. В Белгия има автобуси в градовете, има и по селата, но да кажем за децата, които ходят на училище.

Ако искаш да отидеш до магазина – той е на 10 км. Трябва ти кола задължително. В селото освен тази кръчма, друго няма. Другото е в града, който е на 10 км. Иначе си е селце като тези в България. Нищо по-различно. Имаме  си крави и овце в съседство.

Какви са местните хора? Разбираш ли се с тях? Имаш ли приятели?

Местните хора са съсредоточени в долната част на селото, а ние сме на хълма. Имам съседка, която е разведена, живее сама и две седмици от несеца синът й е ори нея, той е на 16г. Тя е приятна, грижихме се за котката й, докато беше на почивка в Щатите. Предложи да се грижи за нашите, когато имаме нужда. Тя също работи в Люксембург и общо взето се засичаме рядко, защото и тя тръгва тръгва рано и се връща късно. Понякога пием кафе и си приказваме, тя е фламантка по рождение, семейството й е от Брюксел, но живее тук, защото е спокойно и има природа. Иначе съседът отсреща си стои вкъщи, и по цял ден прави нещо – или реже дърва за зимата, или се разхожда наляво-надясно с трактора. Изключително работен човек. Но с него съм на „здравей“ и толкоз. Иво, мъжът ми, говори повече с него. Приятели имам, но те са пръснати по други градове. И за да се видим отново трябва кола. Но тук толкова съм свикнала с това, че не ми прави впечатление. Всяка събота ходим до свекърва ми, която живее на 50 км от нас. И това ми се струва напълно нормално, да направиш 100 км, за да идеш да видиш приятел. Ето това е различното от България. Тук тези разстояния са просто формалност. Аз правя по 150 км всеки ден до работа и обратно. И не ми се струват прекалено много. Въпрос на навик е.

Срещаш ли българи и как е общността там?

Българите, които виждам са свекърва ми, нейната майка, която също живее с нея. Иначе поддържам връзка с една приятелка, която живееше в Нант, работехме заедно във Франция. Тя напусна около година след мен и се настани в Люксембург със семейството си – двама сина и мъжа й. С нея се виждаме и поддържаме отношения. Иначе други българи не срещам, а и не искам да срещам. Навън българинът гледа да те прецака, ако може, да направи някоя далавера на твой гръб, за съжаление, и аз предпочитам да не търся българи и да не общувам с тях.

Имах лош опит с българи, с които се запознах тук, възползваха се от факта, че Ивайло беше катастрофирал, за да ми продадат кола, която не струва и 100€, а аз я платих скъпо. Опарих се, и в Чехия си изпатих от един българин, който беше шеф в една пицария, в която работех в началото. Затова стоя настрана от българи в чужбина. Имам приятели белгийци, французи, македонци, люксембурци, чилийци, испанци, общо взето от всякякви националности и е доста приятно да общуваш с хора с различни култури.

Как се забавляваш, какво правиш в свободното време? Какви хобита имате със съпруга ти?С какво се занимава той?

За мое огромно съжаление, свободното време е кът. Аз продължавам да свиря на китара, да пиша стихове, чета книги, когато имам време. Обичам да се разхождам, когато времето го позволява. Ивайло, съпругът ми, е художник и скулптор, но работи в Червения Кръст за момента. Останалото е хоби. Прави скулптори и ме запали и мен. Понякога си правим работни ателиета и правим фенери или работим с глина. Обичаме да пътуваме, живеем на място, което е запбиколено от държави. Наблизо сравнително са ни Франция, Германия, Люксембург, Холандия. Правим си уикенди в Амстердам, когато сме почивка. Или излизаме с приятели.

Пътувате ли, обикаляте ли близки и далечни места?

Както споменах, да, мога да кажа, че постоянно пътуваме нанякъде. Едната сестра на Иво живее в Германия, ходим й на гости от време на време, иначе редовно, когато сме отпуска, вьимаме колата и обикаляме. Минаваме през Германия, през Франция, често ходим в Холандия, хареса ни да си правим екскурзии до там зимата за рожденив ми ден. Амстердам ми хареса много, малки пъстри улички, китно, подредено, разходки с корабче вечерта, светлини, много е приятно.

Имаш прекрасна малка дъщеричка Ема.  Как те промени майчинството? Как гледат децата в Белгия? По строго или напротив? Разкажи за впечатленията си относно възпитаването на децата и родителството там.

Ема е най-голямото съкровище, което имам! Минахме през доста трудности, за да я имаме, наложи се да правим ин-витро процедура, но в крайна сметка се получи от първия път, благодаря на Бог! Да станеш майка е най-съкровеното чувство, което може да изпита човек. Да дадеш живот е нещо свръхестествено! Докато бях бременна сакаш не осъзнавах, че това същество ще се появи един ден на бял свят. Но след като видях личицето й и я гушнах, не мога да опиша вълнението, което ме обзе. Постоянен страх да не й се случи нещо. Първата мисъл е за нея, това е да си майка, спираш да мислиш за себе си. Аз имам късмет, че работя в Люксембург и там дават освен трите месеца след раждането и още 6 месеца майчинство. Тук в Белгия имаш само 3 месеца и след това трябва да се върнеш на работа. Да дадеш детето си ма ясла на 3 месеца! Струва ми се абсурдно. Сега ми е трудно да си предатавя, че ще трябва да я дам на 9 месеца на ясла, но толкова е майчинството. Иначе е доста добре, защото ми плащат детски и от Белгия, и от Люксембург. Има ясли, децата тук са до 2 годинки и половина на ясла, след това тръгват на училище, така се води. Яслата се плаща от родителите, но пък има доста преимущества, плащаш по-малко данъци например, поради факта, че плащаш за ясла. Ние намерихме частна ясла, която отваря в 6ч сутринта, има само 13 деца и е доста реномирана. Иначе тук децата ходят на училище по цял ден, срядата им е свободна и обикновено родителите водят децата на разни спортни занимания. Или пък си почиват вкъщи. Аз тепърва се сблъсквам с майчинството, чувсла съм отзиви само от колежки, но друго е като ти дойде до главата. Иначе дали децата се гледат строго – зависи от родителите. Имайки предвид, че ако удариш детето си – могат да ти го вземат от агенцията за закрила на детето, не бих казала, че ги гледат строго. Но това е индивидуално, до родител е. Децата, които познавам са добре възпитани. Училището е мястото, където научават доста неща, защото са по цял ден. Учителите са стабилни, нивото на образование, в сравнение с нашето е много по-достъпно. Тук дроби учат в колежа, примерно. Не заливат децата с всякаква информация още от 7-годишни, учат нещата постепенно. Много по-лесно им е, бих казала, в сравнение с учениците в България.

Готвиш ли? Какви храни харесваш от местата където си била?

Така, откакто срещнах Ивайло – вече не готвя! Или много рядко, ако имам желание или той няма време, или пък искам да си направя нещо набързо, например. Иво е страхотен готвач, той е моят личен мастършеф вкъщи и който е опитал от манджите му, е останал впечатлен. Той прави всичко, обича да експериментира, обича да прави украса от шоколадови фигури върху тортата, например, да се заиграва с различни сосове, а плейтването му е наистина на ниво топшеф. Гледа доста кулинарни предавания и експериментира или пробва различни рецепти. Вкъщи се яде здравословно – без запръжки, без пържене въобще, само с малко зехтин като мазнина. Иначе тук белгийците са известни с техните пържени картофи, така наречените Фрит, които са пържени в свинска мас и то два пъти. Това е популярното, но никак не е диетично. Имат местно ястие, което представлява кюфтета със сос от шипков мармалад. Аз ме съм фен на комбинацията сладко-солено и не ми харесва особено. Ядат доста дивечови меса – глигани, сърни, фазани и прочие, не съм фен също. Харесвам гофретите им, но най-вече съм впечатлена от бретонските пакачинки и галети. Така ги наричат там, защото галетите са солени, а палачинките сладки. Имат си специален уред за правене на самото тесто и разликата е, че не слагат мляко в сместа, ами вода. И използват специално брашно от елда. Палачинките стават изключително фини и са страшно вкусни. Особено като сложат от тяхното солено масло, което обожавам.

Какво те връща в България?

В България ме връща всичко! Детството, спомените, приятелите семейството, гроба на татко… В България се връщам винаги, когато имам възможност. Това е моята родина. И макар, че дъщеря ми е родена в Белгия, ще й разказвам за България, ще й покажа откъде идват родителите й, ще я науча на български, ще я накарам да усети българския дух и да се гордее, че родителите й са българи, че тя е наполовина българка, защото ще има две националности. Ще вкореня този български пламък в сърцето й, така че да го усети, както аз го усещам! Това е много важно за мен! Въпреки че живея в чужбина, за мен България си остава мястото, където съм се родила, израснала, където са близките и приятелите ми.

Пишеш ли още стихове?

Стихове пиша все още, макар и по-рядко. Гледам да не спиран, защото една дарба ако не се развива, умира. Затова да, пиша, когато имам време и вдъхновение.

Две нощи в Италия



Още едно коледно-новогодишно пътуване до Германия. Пътуваме с кола, а  тази година решихме да минем през Италия за две нощи. Да се разхождаме и да усетим местната атмосфера. Била съм в Италия веднъж преди това.  Избрахме си района около Бергамо защото Росен е бил много пъти там и искаше да ни покаже старата част на града. Аз обичам планините, а Алпите са съвсем близо, не се отклоняваме твърде много от главната цел, нямаше какво повече да се иска относно локацията и доста бързо си избрахме и наехме къща през Airbnb. От снимките веднага ме грабнаха обещаваща гледка към езеро и автентичен, уютен и непретенциозен интериор.
Пътуването
Тръгнахме от София сутринта на 20.12 към 5:30ч. Няма и 10 минути след тръгването Лео (3 години) попита вдигайки рамене в недоумение: „Къде е Германия, изобщо не я виждам?“ Децата обаче са свикнали с дълги пътувания и нямахме почти никакви проблеми. Редуването на спане, рисуване, игра и караници отвреме-навреме ги разнообразяваха, аз четох приказки на всички. Интересно е как всеки забелязва различни неща в сюжетите, но в тези („Български приказки“, Николай Райнов)  се появявяваше старец, който да свърши работата и някой, който да каже какво в никакъв случай не трябва да се прави като така всъщност даваше идеите за „забранените неща“, които правеха.
През Сърбия гледахме удивителните цветове на изгрева разнесени през облаците, а въздухът беше кристален и ни позволяваше да се радваме на това в детайли. Скалите край Нишава бяха като току-що поръсени с пудра захар. Констатирхаме подобряването с всяка година на магистралата. Хърватска и Словения ги минахме в облачно време и нищо запомнящо се. После Италия някъде по пътя ни посрещна с красив залез и задръстване заради катастрофа.  Тук както и в Германия впечатление ни прави равномерната заселеност на територията. Трудно се разгграничава влизането от едно населено място в друго.
Пристигане
Пристигнахме в нашето село –  Ранзанико вечерта. Коледната украса присъстваше най-вече под формата на всевъзможни лампички – висящи по улиците, увити около парапети на тераси, закачени по прозорци, богата работа. Срещу нас виждахме хълмове, които почти до върха бяха осеяни с осветени  къщи. Отправихме се към един  такъв, с тесен път, изглеждаше като вилна зона. Навигацията не успя да ни заведе на  правилното място, но се оправихме в крайна сметка.  Бързо трябваше да се видим с домакините за ключове и да търсим магазини за продукти за следващия ден – кафе, мляко и закуски за децата. Стигнахме даже до едно съседно село, но вече бяха затворили навсякъде. Работеха няколко малки кръчмици само. Върнахме се към нашето село и уцелихме отворена пицария където даже може да се плаща с карта. Специфичен интериор – чисто, семпло откъм мебели, но претрупано със всевъзможни  декорации и аквариум с риби за разкош. Всяка страна си има специфичен кич из селските и традиционни кръчми. Не ме дразни, интересно ми е да обръщам внимание на това.  Вътре имаше само няколко местни възрастни хора. Сервира ни пракрасна италианка, приветлива и услужлива. Знаеше три английски думи и с нашите общо пет италински успяхме да се разберем и за поръчката и за супермаркет, от който да пазаруваме на слеващия ден. Хапнахме набързо пиците, малко се надцених  поръчката на половин бутилка бяло вино и си взех си остатъка за вкъщи.
Езерото
 Намираме се на брега на езерото Ендин, на около 30  км от Бергамо. Полите на Алпите.  Водата е като скъпоценен камък. Въздухът много приятен за дишане. Спокойно и тихо място, на което си представям как лятото  можеш  в неделя да заведеш семейството си и да изкараш  прекрасен ден на плажа. Можеш да ловиш риба, да  обиколиш езерото карайки водно колело или лодка.  Организират се състезания по триатлон. По брега има  още няколко села, заобиколено е от пленяващи върхове и природата изглежда непокътната. Няма как всеки сезон да не е прекрасно, предпоставките са налице – красива природа с грижа към опазването й и умерена урбанизация. В близост до езерото  може да се паркира само където има кофи за боклук и обособени за това места.  Когато си взехме ключовете от къщата първото нещо, което ни показаха беше къде да събираме разделно отпадъците. В отношението към боклука и средата се състоят основните разлики, които могат да се забележат между България и страни по-западно от нас.
Къщата
Стара, но добре реновирана. Наследниците са и дали втори живот. На два етежа, от втория гледката към езрерото е още по-пленявща, децата непрекъснато искаха да гледат. Нищо от удобствата не липсват, но е запазен автентичен  облик, някаква нормалност и естественост,  хармония между материали, форми, цветове. Личи си веднага, че  собствениците  имат вкус  и уважение и почитане  към тези преди тях. Много от декорациите са всъщност предмети, които  в миналото са били част от бита. Печка на дърва, умивалик, съдове, прибори, ютии, кафемелачка, стари перденца…
Сухите  листа от магнолия и цветя също допринасят за уюта на обстановката. Книги и списания, които може да прелистиш и да надникнеш в чужда история и ежедневие. 
Беше хубаво да се събудиш без бързаш за някъде… в ранни зори по тъмно. Зои с отварянето на очи започна да ми разказва сънят и, аз я слушах с интерес. После ми разказа как в училище като взимали малка ръкописна буква „р“  госпожата била много довнолна от всички.  После аз и разказвах неща, накрая излязохме на двора по пижами да гледаме изгрева и да слушаме и чувстваме какво е да започваш деня си на това място. Дворът е като тераса, под нас има други къщи. Студено е  небето е  с оранжеви и розови нюанси, светлинки от фарове обикалят езерото, съмва се, смеем се и полагаме съзнателни усилия да прокараме специални гънки в мозъците си, пътища, по които някак да се върнем отново.  После и момчетата се събудиха и сюжетът тръгва в друга посока вече.  
Разходка до Бергамо
Бергамо е съставен от две част – стара и нова (Sitta Alta  и Citta Bassa) или горен и долен град. Старата част се намира на високо, до където може да се стигне с въжена железница (фоникуляр), която се изкачва право нагоре по доста стръмен път. Идеята ни беше да оставим колата долу и да се качим с него, но не си намерихме удобен паркинг  и затова се качихме с колата до паркиг горе, в началото на старата част. Ограничението за престой беше три часа. Оттам тръгнахме пеша. Разхождахме се из тесни улички, където може да се забележи голямо разнообразие от различни по форма, цвят и текстура подови и стенни покриятия, нещо с което Италия е известна. Врати в различни  цветове и материали.  Тълпи от туристи не срещнахме, разхождахме се без напрежение и неусетно стигнахме площада – Пияца Векия.  Фонтан, гълъби, тичащи деца, часовникова кула, която прокънтя в 12:00 ч. с такава неподражаема категоричност, че веднага си избрахме една симпатична  тратория за обяд. Продължихме разходката из тесните улиците, по които профучаваха отвреме-навреме и коли и всички се долепяха до стените. Италианците не са отличници в шофирането, това няма как да не се отбележи.
Изео
Докато разглеждах картата на района, в който се намираме бях забелязала едно доста по-голямо езеро от Ендин, което се намира доста близо. След Бергамо имахме достатъчно време да отидем и до там. Като цел си бяхме поставили Ловере най-голямото населено място по райбрежието. Изео е прелесно езеро, но не е толкова популярно колкото Комо и Гарда. Наблизо се намира областта Франчакорта, известна с пенливото си вино. През 2016 г.  Кристо представил там след 10 години пауза,  проекта си „Плаващите кейове“,  впечатляваща пътека дълга  3 километра, по която хората можели да се разходят.
  Въобще не бях подготвена за гледката. Голямо, бистро, красиво, с два острова вътре. Алпи отвсякъде.  Движехме се по окачен тесен път около него, през дълги тунели някои като серпентина. Има  2  острова, единя – Монте Изола е един от най-големите в Европа.
Температурата на въздуха беше съвсем приятна, но от езерото те лъха такъв  хлад сякаш от най-дълбоката точка, която е 251 м,  някакво ледено сърце го произвежда.    Докато пътуваме се удивляваме как е възможно да виждаш снежните склонове на Алпите и в същото време около теб да е толкова зелено от палми, маслини и други разстения характерни за Средиземноморието, това е т. нар. псевдосредиземноморски климат.  Не знам дали ще се върнем пак, но си го обещаваме за през някое лято.
Вечерта изкарахме съвсем ежедневно в къщата на топло с вино, прошуто и  местната музикална телевизия.

















„Плаващи мостове“

Честита прическа

Късата коса си е много мое нещо.  Късата коса не отива на всяка глава, на моята по случайност отива.  Хулиганското ми аз, което намира начин да се изяви и изрази.  Някаква увереност, че дори разрошена стои добре и без претенции за съвършенство.    Вълни, които имат възможност да избуят с нова сила.  Женственост, която се проявява по друг начин. Отрязването на косата сякаш задейства някакви механизми от вътрешната страна на черепа,  знае го всяка жена, която прави промени в тази посока или сменя цвета. Това си е  личен и субективен ритуал. Внася поне свежест със сигурност.

Винаги са ми интересни реакциите на хората когато ме видят за пръв път така. На 16, когато за пръв път се подстригах (доста по-късо от това) беше важно да са ме забелязали. Реакцията обикновено беше шок. Питали са ме дали не съм излязла от затвора. Сега не ми е важно да ме забелязват чак толкова, даже това честитене на прическата ми е малко странно. От друга страна обаче виждам, че хората го казват с добро чувство и се замислям колко е страшно всъщност ако никой да не те забелязва,  не реагира на присъствието ти…И не се дразная  на подвиквания: „Честита прическаааа!“

Какво е да се грижиш за себе си?

Дали е  да се „поглезиш“  с нова покупка или нещо сладко или пък е да слагаш своите нужди на първо място, дали е стремежът „да разпуснеш“ след тежък и стресиращ ден? Грижиш ли се или си угаждаш?

Напоследък е модерно да се говори колко е важно да се грижим са себе си. Някак допълнително се натягат и невротизират стремежите за по-добро живеене. Много хора правят списъци от какви вредни навици ще се отърват в понеделник или от Нова година. Понякога тази стратегия може и да сработва, но е важно да се открие какъв дефицит запълва вредния навик и с какво по-полезно занимание или друг навик може да се замести. Защото да разчиташ само на волята си да не ядеш сладко например е кауза обречена на неуспех. Много лесно само една изядена бонбона на рожден ден, например може да отприщи неконтролируем глад за сладко и връщане отново в омагьосания кръг. Казваш си „така и така прегреших, я по-добре да си хапна“. После идват самообвиненията и така пак и пак. Това е само един пример, че е много лесно да решиш да спреш и да го направиш, но е трудно да се намери начин, лично твой, не готова рецепта, по който да продължиш да следваш плана си. Понякога може да е по – добре тотално да обърнеш възприятието за себе си и вместо да си мислиш, че трябва да се променяш да се приемеш и обичаш какъвто си в този момент. Когато съм искала да отслабвам, а не се е получавало съм си казвала, че и с килограмите отгоре се живее, че и така се харесвам и дори да остана с тези килограми за в бъдеще това няма да е проблем. Така се получава някакво успокоение и много по-леко и плавно са се получавали нещата в желаната посока. Когато не съм си налагала забрани върху храни най-зряло и осъзнато съм се придържала към начина на хранене, който съм определяла за подходящ.

Трудно ми е да кажа конкретно какво значи да се грижиш за себе си. Най- обобщаващото, което ми идва, това е благополучие във физически, душевен и социален план. Горе-долу такава е и дефиницията на СЗО за  здравето. Тези три аспекта са взаимосвързани и не бива да се действа едностранно.  Освен това има йерархия на приоритетите в зависимост от житейската ситуация, но каквато и да е тя правилото ми е да правя оптималното и възможното в нейните рамки. 

   То е като колело разделено на три (физическо, душевно и социално благополучие). И за да върви гладко стремежът е  всичките три парчета да са сравнително еднакво представени.    За всеки човек обаче това да се погрижи за себе си изглежда по различен начин. Пътувания, козметични процедури, спортуване, здравословно хранене (каквото и да значи), ходене на редовни профилактични прегледи, личностно развитие, духовно израстване, материална сигурност, психотерапия, социално признание и контакти и още и още…Какъв обаче критерият за оптималното съотношение и баланса? Защото винаги може да се залитне в  крайност и един положителен стремеж да се изроди и превърне в карикатура или мания. Да се грижиш за себе си не е равнозначно на това да ти е приятно и обикновено не е бляскаво и инстаграмско. Искат  се  усилия, осъзнаване и самонаблюдение, а те понякога са свързани с болка и отхвърляне защото за определен период оставаш слаб и уязвим когато някоя защитита падне. И в този момент за да преодоляваш трудностите е нужно да порастваш. Да се освобождаваш от излишното, да не се вкопчваш. Да приемеш и да не се плашиш от това, че се променяш. Да се грижиш за себе си означава да се самоуправляваш и развиваш. И познавайки се добре  да персонализираш грижата за себе си според собствените си предпочитания и нужди. Няма кой да го направи вместо теб и да ти даде рецепта, най-много да ти покаже прозорец през, който ти решаваш дали да видиш.  Няма перфектна диета, треньор…начин на живот защото всеки човек е различен и е важен индивидуалния подход. Движението е най-универсалната дума, която може да се свърже с грижа и полезност.

За мен грижвата да се движа, обхваща и физическата и душевната страна на здравето. След 6 години тренировки и фокус върху движението мисля, че се научих да откривам оптималната доза за настоящето така че ползите да са оптимални.   Когато   ми се случи да не се наспивам достатъчно знам, че  ползата  от тренировката ще е под въпрос защото заради лошото възстановяване от недостатъчния сън  ресурсите на тялото ми  приоритенто ще се насочат към жизнено важните системи, а не в това да се изграждат мускули. Тялото ще се изтощава от тренировките още повече ако сънят не е достатъчен колкото и да ми се тренира очевидно трябва да се погрижа и за съня си.  Както и апетитът ще е повишен за да компенсирам липсата на сън. Ако  храната не е достататъчна няма да е добре или пък ако се вманиачавам и претренирам също. От едно вманиачаване ще има негативно отражение и върху социалната сфера, човек започва да се самоизолира  в опит да се предпазва от вредна храна, алкохол, това, че другите хора не споделят същите виждания. От друга страна пиенето на чаша-две вино отвреме-навреме макар и да не се вписва особено в графа „здравословно“,  може да е чудесна грижа за себе си. 

Критерият за това какво е да помага да се развиваш и да се движиш наред. Да не коства прекалено много усилия, това е по-добра стратегия в дългосрочен план. С възможно най-малко усилия да се постигат оптимални резултати.

Кое  ти е важно наистина? Кое те отклонява? Движишли се достатъчно? Храниш ли се добре? Спиш ли достатъчно?  Обичаш ли? Прекарваш ли време с любимите си хора? Твориш ли? Допринасяш ли с нещо за дрегите?

Една умна жена ми каза „не спирай да твориш“. Опитвам се да творя в хобитата си и най-ценните си отношения с хората да ги правя много цветни, здрави и зареждащи.

Направи си експеримент. Ревизирай как са трите аспекта на здравето ти! Какво е добре, какво не е, какво искаш да промениш и какво можеш да промениш веднага. Опознай границите си и усещай кога ги приближаваш за да не се  изчерпваш  прекомерно. Всяко нещо може да променя знака си в определен контекст. 

Асансьорът

Навън е кишаво и снежно.

Болницата – най-оживеното място през ноември.

Пред двата сиви асансьора чакат много хора,

Всеки тихо сврян във грижа,

Копчетата са отдавна натиснати,

те отдавана повикани.

Времето минава,

Асансьорите не идват,

А хората стават все повече.

Има от всякакви видове.

Малки, баби на колички, баби на легла,

хора на краката си, болни здрави…и доктори.

Всички ние сме равни пред асансьрите в болница.

Тези титани.

Когато дойде асансьорът не бърза.

Бавно разтваря вратата си – роботската завеса.

 Енергично се тъпчем и наместваме вътре,

Като разноцветни гумени мечета,

Като пъзели ефективно уплътняваме празнините.

Камъка е паднал от шията, вътре сме вече и денят може да започне.

Вече не се се чувстваме отблъснаи от асансьорското братство.

Някои се усмихваме,

след втория етаж става морно и мирише на кафе.

Пожелаваме си приятен ден и се разпръскваме из етажите.